.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Необходимо ли е решение на общото събрание на дружество с
ограничена отговорност за разпореждане с недвижим имот, собственост на
дружеството, или с вещно право върху такъв имот, в съответствие с
компетентността на този орган, предвидена в чл. 137, ал. 1, т. 7 от
Търговския закон, за действителността на разпоредителната сделка,
сключена от представляващия дружеството орган?
Това е един от двата въпроса, които са предмет на
образуваното с разпореждане на председателя на ВКС от 30 януари т. г.
тълкувателно дело № 3/2013 г. на Общото събрание на Гражданската и на
Търговската колегии (ОСГТК) на ВКС. Повод за сезирането на ОСГТК на ВКС е
постъпило предложение от ръководителите им по повод констатирани противоречиви
разрешения в съдебната практика по формулираните горе проблеми, включително и в
касационни решения на ВКС в хипотезата на чл. 290 ГПК.
Произнасяне по този въпрос се съдържа в решения: №
67/09.07.2012 г. по т. д. № 341/2011 г. на Второ отделение на ТК; № 370/2011 г.
по т. д. № 1497/2010 г. на Трето г. о.; № 84/31.07.2009 г. по т. д. № 662/2008
г. на Първо отделение, ТК; № 254/14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на Четвърто
г. о.; № 80/10.09.2012 г. по т. д. № 34/2011 г. на Второ отделение, ТК; №
128/01.11.2012 г. по т. д. № 646/2011 на Първо отделение, ТК; № 140/10.09.2012
г. по т. д. № 329/2010 г. на Второ отделение, ТК.
1. Според
преобладаващия брой противоречащи си съдебни актове сделка на разпореждане с
недвижим имот от името и за сметка на ООД, дори когато е извършена без решение
на Общото събрание (ОС) на съдружниците, следва да се приеме за валидна,
обвързваща това дружество. Аргументите на съдилищата в полза на тази теза се
свеждат най-общо до следното:
·
решението на ОС не е
елемент от фактическия състав на такава сделка;
·
за сключване
на сделка между правни субекти е необходимо съвпадението на две насрещни
волеизявления, а при търговското дружество волеизявлението е на неговия
представителен орган, чиито правомощия се определят от закона, а ограниченията
в тях, ако не са вписани, са непротивопоставими на трети лица;
·
решението на
ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ има значение само във вътрешните отношения между
дружеството и неговия управител и може да ангажира имуществената отговорността
на последния за обезщетяване на дружеството при причинени му вреди;
·
решението на общото
събрание по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е от категорията подлежащи на вписване
актове и това прави наличието или липсата му непротивопоставими на третите лица;
·
стабилността на
гражданския и в частност на търговския оборот би се накърнила съществено,
ако договор на разпореждане с недвижим имот на ООД се приеме за невалиден
поради липсата на взето решение на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ;
·
нормата на
чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е императивна.
Тези доводи се съдържат в мотивите на решения № 370/2011 г.
по т. д. № 1497/2010 г. на Трето г. о.; № 84/31.07.2009 г. по т. д. № 662/2008
г. на Първо отделение, ТК; № 254/14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на
Четвърто г. о.; № 128/01.11.2012 г. по т. д. № 646/2011 на Първо отделение, ТК.
Смятам обаче, че тези становища търпят критика в няколко
насоки.
1.1. На първо
място възприетото в тях разрешение на въпроса нарушава принципа за законност
(чл. 5 ГПК). Търговският закон, който е специален по отношение на други
нормативни актове, уреждащи граждански правоотношения, е предвидил изрично в
чл. 137, ал. 1, т. 7, че от изключителна компетентност на общото събрание на
съдружниците в ООД е приемането на решения за придобиване и отчуждаване на
недвижими имот и вещни права върху тях. Така редактирана и присъстваща в
закона, нормата поражда у правните субекти основателни правни очаквания, че
засягащите ООД разпоредителни сделки с недвижими имоти не могат да се извършат
без знанието и санкцията на общото събрание. Нормата е пределно ясна и не
налага допълнително тълкуване, защото волята на законодателя е безсъмнена.
Систематично е поместена в законов текст, който урежда изчерпателно въпросите,
които са от изключителна компетентност на общото
събрание на съдружниците. Целта на разпоредбата е да се гарантира интересът на
съдружниците в ООД при извършване на сделки с имущества на дружеството, които
са на значителна стойност и от особено търговско значение, каквито са
недвижимите имоти.
Обсъжданият текст на Търговския закон отчита и особеностите
на дружеството с ограничена отговорност като правно-организационна форма на
търговски субекти, която съчетава личната ангажираност на участниците,
характерна за персоналните дружества, и ограничението на риска, присъщо на
капиталовите дружества. Затова ООД се квалифицира като междинна форма между
тези два вида търговско-правни субекти и връзката между съдружника и
юридическото лице е по-близка. Отчитането на спецификите и отликите между
правно-организационната същност и нормативното регулиране на ООД и на АД прави
неуместна аналогията в уредбата на правомощията на органите им в случаите на
придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях. По тази
причина е недопустимо да се черпят аргументи от норми, относими към
устройството и дейността на акционерните дружества, и в частност – на техните
органи, както е направено в някои от цитираните решения. Личната обвързаност
на съдружниците в дружеството с ограничена отговорност е мотивирала
законодателя към приемане на изричната разпоредба на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ.
Чрез нея се гарантира, че всеки от съдружниците ще бъде известен за идеята за
извършване на сделка на разпореждане и ще може да изрази волята си по този
въпроси, а в случай че тя не съвпадне с волята на мнозинството – да реализира
предоставените му от закона права, включително и тази по чл. 125, ал. 2 ТЗ.
1.2. Не може да се
приеме за убедителен аргументът, че нарушаването на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не
влече недействителност на извършения нотариален акт (нотариалната форма е
условие за действителност) поради това, че нормата няма императивен характер.
Поддръжниците на тази теза пренебрегват обстоятелството, че разпоредбата
определя кръга от правомощия, които са от изключителна компетентност
на общото събрание, т.е. те са извън правомощията на другите му органи, от
което следва еднозначно, че неспазването й представлява нарушение на
закона и това води до невалидност на противоречащата му сделка;
1.3. Необходимостта от
по-засилена законова защита на интереса на съдружниците в ООД опровергава
тезата, застъпвана в някои от посочените решения, според която тази
закрила се постига чрез предвидената в закона лична отговорност на управителя
към дружеството – нормата на чл. 142, ал. 3 ТЗ. Тази норма урежда
хипотезата на извършване на конкурентна дейност и е явно неприложима в
случаите на разпоредителна сделка с недвижим имот без решение на ОС. Извън това
при договор за покупко-продажба на недвижим имот, който обикновено е на
значителна стойност, компенсация на вредите, претърпени от дружеството, едва ли
може да се постигне чрез реализиране на имуществената отговорност на
управителя, особено ако той е бил недобросъвестен. Още по-сложен и ненадежден е
пътят за реализация на тази отговорност, ако управителят е едновременно и
съдружник. В тази насока следва да се изтъкне, че за разлика от членовете
на съветите на директорите (управителните съвети) при акционерните дружества
управителите на ООД не са задължени от закона да предоставят имуществена
гаранция за своето управление;
1.4. Доводът, че
управителят, като представляващ дружеството орган, е единственият валидно
изразяващ волята му също не може да послужи за убедителен аргумент в
подкрепа на становището, застъпвано в посочените решения. Валидността на
волеизявлението му при разпореждане с недвижими имоти е предпоставена от
решението на Общото събрание, което по смисъла на закона е единствено
овластеният орган да формира волята на юридическото лице при извършването на
сделки с недвижими имоти. Липсата на формирана воля от страна на ОС независимо
от изявяването на воля от страна на управителя сочи на недопустимо
несъответствие между намеренията на органите на дружеството да го обвържат с
резултатите от правните сделки;
1.5. Решението на ОС по
чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ е задължителен елемент от фактическия състав на
сделката и отсъствието му обуславя невалидността и непротивопоставимостта й на
дружеството. Овластяването на управителя не би могло да се презюмира от
отсъствието на вписани ограничения в предметния обхват на представителните му
правомощия в Търговския регистър. Още повече че вписването на ограничения в
представителната власт на управителя няма действие по отношение на третите лица
според чл. 141 ТЗ. Затова законодателят е предвидил такова ограничение с
изрична разпоредба;
1.6. Неиздържан е
доводът, че след като овластяването има действие по отношение на третите
добросъвестни лица от момента на вписването му и договорът на разпореждане с
недвижим имот го следва хронологично, той е действителен независимо от липсата
на решение на общото събрание на съдружниците. Вече бе изтъкнато, че
законоустановеното предметно ограничение на представителната власт на
управителя чрез разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не може да се разглежда
като непротивопоставимо на третите лица. В тази хипотеза
добросъвестността на съдоговорителя на ООД и на третите лица по отношение
на такава сделка е изключена, защото съществува изрична разпоредба в закона и
задължение на правните субекти е да я спазват. Пренебрегването й е несъвместимо
с добросъвестността. Това с особена сила се налага при сделките между
търговско-правни субекти, където дължимата добросъвестност и грижа са с повишен
интензитет. Всяко трето лице – потенциален съдоговорител на ООД по договор за
прехвърляне на недвижим имот, е длъжно под страх от недействителност да
съобрази разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ и да изиска решение на
компетентния орган на ООД. Не съществува нормативно основание, даващо право да
се приеме, че законодателят "изрично кредитира" (предпочита)
изразената от представителния орган воля на юридическото лице пред действително
формираната от компетентния му по закон управителен орган от съображения за
стабилитет и за предвидимост на гражданския, в частност на търговския
оборот. Такъв подход към проблема мотивира към явно незачитане на закона при
съществуването на изрична и ненуждаеща се от тълкуване негова норма. Нещо
повече, по този начин без основание се осигурява предимство на
незаконосъобразното поведение пред интереса на съдружниците в ООД, който
тази норма е предназначена да охранява приоритетно. Стабилитетът на стопанския
оборот не може да се предпочете пред закона;
1.7. Отричането на
невалидността на сделки, извършени при незачитане на изискването на чл. 137, ал.
1, т. 7 ТЗ, не може да се аргументира убедително и с довода, че търговският
оборот се поставя в зависимост от законосъобразността на приемането на
решенията на ОС, че в случай на отмяна на такова решение този оборот ще бъде
сериозно застрашен. На първо място, патологията в дружествените отношения не
може да мотивира потъпкване на закона. На следващо място – не е невъзможно да
се провери, при дължимата търговска добросъвестност и грижа, степента на риска
от отмяна на такова решение във всеки конкретен случай;
1.8. Развит до
логичното си продължение, подходът, проявен в обсъжданите решения на
ВКС, би довел до дерогиране на останалите текстове на ал. 1 на чл.
137 ТЗ, за да се стигне дотам, че по волята на управителя валидно да се приемат
и изключват съдружници, да се приемат годишният отчет и балансът на
дружеството, да се намалява и увеличава капиталът, да се избира и освобождава
управител, да се изменя и допълва дружественият договор, да се предвидят
допълнителни парични вноски. Това са все правомощия от изключителна
компетентност на общото събрание на ООД, които систематично са ситуирани в
алинеята на законовата норма, в която се намира и т. 7. Никоя от тях не може да
се квалифицира като приоритетна спрямо другите или като "по-малко
императивна". Не може да се намери логично и правно обосновано обяснение
на различния подход към нея и към останалите, които уреждат изброените
изключителни права на ОС в ал. 1 на чл. 137 ТЗ. Такъв подход е чужд на
законодателя.
Толерирането на явното нарушение на закона в такива случаи
поставя под съмнение законността на съдебните актове, които споделят тезата за
валидност.
1.9. Становището за
валидност на сделки, извършени в отклонение от изискването на чл. 137,
ал. 1, т. 7 ТЗ, не може да се свърже със съображение за приносно значение
за точното прилагане на закона като дейност по разкриване на точния смисъл на
правната разпоредба чрез тълкуването й. То води до създаването на правило,
различно от установеното в закона, което на практика е неточно прилагане.
Критикуваното разрешение на казуса не може да се мотивира и с целта да се
приведе съдебната практика в съответствие с обществените отношения с оглед
развитие на правото, защото не може да се свърже с настъпила промяна в
социалните условия или в законодателството, нито с изпълнение на функциите по
чл. 124 от Конституцията, обуславяща юриспруденциалното развитие на действащото
право по смисъла, вложен в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК ВКС.
1.10. Най-сетне,
застъпеното в обсъжданите решения на ВКС становище за валидност на извършената
при неспазване разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ сделка лишава от смисъл
съществуването на този законов текст и не дава отговор на въпроса защо
законодателят го е въвел изрично в специалния закон с приемането му през
1991 година. Акцептирането по тълкувателен път на критикуваната теза създава
реален риск за злепоставяне на икономическите интереси на дружеството с
ограничена отговорност като търговско-правен субект, за увреждане на неговите
съдружници чрез действията на техни управители, при пълното отсъствие на
ефективен механизъм за обезщетяване на причинените вреди.
1.11. Срещу
аргументи, изведени от нормите на европейското законодателство, може да се
противопостави обстоятелството, че нормата на чл. 137 ТЗ съществува от
приемането му през 1991 г. и не е засягана от многократните промени на закона,
в това число и онези, наложени от изискването за хармонизиране на
законодателството ни след приемането на България в Европейския съюз, когато
Първата директива на ЕС 68/151 от 9 март 1968 г. (Директива на публичността)
отдавна е била факт. Следователно законодателят е преценил съществуването й за
необходимо и след настъпилата промяна в обществено-икономическите условия,
свързани с членството в Съюза. Затова дерогирането на съществуващия изричен
законов текст по пътя на тълкуването ще постави ВКС в противоречие с волята на
законодателя.
Частни случаи спрямо обсъждания проблем са тези, свързани с
действителността на предварителните договори, сключени при отсъствие на
решение на ОСС на ООД и случаите на учредяване на договорна ипотека. Те не
налагат отклонение от становището за недействителност на договорите на
разпореждане с недвижими имоти със страна ООД, сключени без решение на
общото събрание, защото:
·
Доколкото
предварителните договори нямат прехвърлително действие, тяхната действителност
не се предпоставя от спазването на изискването на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ,
която се отнася само до сделките на разпореждане. За обявяването на този вид
договори за окончателни обаче наличието на прието решение на ОС е задължителна
предпоставка.
·
По отношение
учредяването на договорни ипотеки като законосъобразно следва да се
окачестви възприетото в решение № 140/10.09.2012 г. на Второ отделение на
ТК на ВКС. В съдебната практика действително не съществува спор, че
ипотекирането на недвижим имот е действие на разпореждане, но доколкото нормата
на т. 7 от ал. 1 на чл. 137 ТЗ изрично визира "придобиване и
отчуждаване", т.е. договори с транслативен ефект, учредяването на
договорни ипотеки явно не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 137,
ал. 1, т. 7 ТЗ.
·
Хипотезата на
извършени сделки на разпореждане с недвижими имоти, по които еднолично
дружество с ограничена отговорност е съдоговорител и представителните
правомощия спрямо него се осъществяват от едноличния собственик на
капитала, налага становище, че изрично решение по чл. 147 ТЗ не е
необходимо поради субективното тъждество на волеобразуващия и
волеизразяващия орган. От това следва, че при отсъствието на такова
тъждество акт, приет по реда и във формата, предвидени в посочения законов
текст, във връзка с разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ е предпоставка за
валидността на сделката.
2. Изложеното
дотук говори за правилността на тезата, възприета в: решение № 67/09.07.2012 г.
по т. д. № 341/2011 г., решение № 542/21.07.2005 г., решение № 80/10.09.2012
г., всички произнесени от Второ отделение на ТК на ВКС, макар и постановени в
производства с предмет конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Специфичният
характер на ООД като правно-организационна форма на търговски субекти сочи общото
му събрание като единствен волеобразуващ орган по въпросите, които
са предоставени в негова изключителна компетентност.
Управителят организира и ръководи дейността на дружеството, той го
представлява (чл. 141, ал. 1 и 2 ТЗ). Управителят е длъжен да привежда в
изпълнение волята на общото събрание, което е върховният орган на
управление. Изискването на закона за взето решение по чл. 137, ал. 1, т.
7 ТЗ е свързано с формиране на волята на търговеца – субект по прехвърлителната
сделка и не може да се окачествява като ограничаване на представителната власт
на управителя – такава, каквато е вписана в Търговския регистър, за да се черпи
аргумент за обратното от разпоредбата на чл. 141, ал. 2, изр. последно от
ТЗ. Съществуването на изрична разпоредба, предоставяща на общото събрание
изключителни правомощия по отношение на определена категория действия и сделки,
сочи, че законотворецът повелява тя да бъде съблюдавана при извършването им.
Нарушаването на това изискване е нарушение на закона, съществено до степен,
обуславяща нищожност. Разпоредбата е предназначена да брани интереса на
съдружниците и не е допустимо да бъде дерогирана със съображения от друг
характер освен за законност. Санирането на една такава сделка следва да се
приеме за невъзможно, дори ако тя е с търговски характер. Това съображение се
основава на особената форма за действителност на договорите за прехвърляне на
недвижими имоти и предвидената също задължителност на вписването им в Агенцията
за вписванията. Допълнително взетото решение на ОС, с което порочната сделка се
потвърждава, би следвало също да се впише, за да се завърши непълният
фактически състав. Такова допълнително вписване при нотариалните актове Законът
за собствеността и Правилникът за вписванията не допускат. Вписването на допълнително
решение на ОС не може да се постигне и по реда на поправката на допуснати в
нотариалния акт грешки, защото липсата на завършен към деня на нотариалния акт
фактически състав не е грешка. Възможност за допълване на нотариален акт
също не е предвидена в ГПК.
В заключение – договорите на разпореждане с недвижими имоти, по които
страна е дружество с ограничена отговорност, извършени без изрично решение на
общото му събрание, при това съдържащо произнасяне по всички основни
елементи на сделката – индивидуализиран имот като обект на прехвърляне, цена,
начин и условия на заплащане, са нищожни. Порокът не подлежи на саниране.
Прехвърлителни сделки могат да бъдат извършени само при наличие на
решение на общото събрание, с което управителят или друго, изрично посочено
лице (случай, в който е необходимо и нотариално заверено пълномощно, основано
на това решение), се овластява нарочно с правото да придобие или отчужди за
сметка на дружеството точно индивидуализиран имот.